Икономика Общество

Чудото от Вьоргъл – един исторически експеримент

Как да накараш парите да циркулират и да извадиш икономиката от безнадеждна рецесия? Смелият експеримент на един австрийски кмет през 1932 г.

Не е известно чие е било забраненото политическо списание, което през 1916 г. един австрийски машинист намира близо до фронта на Първата световна война. Може би е принадлежало на някой миролюбив майор, на някой полеви лекар с леви убеждения или на някой интересуващ се от икономика фелдфебел? Също не се знае, какво щеше да се случи, ако машинистът Михаел Унтергугенбергер го беше оставил на земята и беше продължил да върши това, което австрийския кайзер е очаквал от него тук, в Галиция (украински: Галичина), в днешна Украйна: да докарва до предните линии дълги влакове с муниции и войници. Да помага за победата над руснаците.

Но Михаел Унтергугенбергер за миг прекъсва службата за родината. Той вдига списанието със странното име „Физиократът“ и започва да чете. С това започва една история, която около 15 години по-късно, по време на световната икономичека криза, ще обиколи половината свят. За един непознат до тогава експеримент ще пишат вестниците в Германия, Франция, Америка. За невероятното остроумие на един селски кмет, на име Михаел Унтергугенбергер. И за чудото от Вьоргъл.

Това е една история, както за опасната, така и за лечителната сила на парите. Точно днес, във времето на нови финансови кризи и спекулационни балони, почти никой не знае за нея.

Главната фигура се появява на бял свят на 15 август 1884 г. Михаел е син на обикновен работник и събира пари назаем, за да започне обучение за механик. Железницата е неговият шанс. В земеделското село Вьоргъл се пресичат Инската и Бриксенската долина – идеалното място за един железопътен възел. Тук се търсят параджии, монтьори, помощни работници. Тук младият Унтергугенбергер намира работа и за няколко години се изкачва до водач на локомотив.

Има една снимка от онова време: Унтергугенбергер върху един парен локомотив. Пред него стои един гаечен ключ, който му стига до кръста. От една страна, един такъв гигантски инструмент не е необичаен за тогава, но той изглежда още по-голям, защото Унтергугенбергер е един дребен мъж, слаб и едва по-висок от 1,60 м. Няма много сила, но може да говори добре. През 1904 г. става член на Социалдемократическата работническа партия, по-късно убеждава стотици колеги да членуват в местната група на железничарския профсъюз. Той не е човек, който се бои от собствените си мисли. На 12 г. трябвало да напусне училище. И какво от това, значи трябвало да чете още повече: Маркс и Енгелс, биографията на америкаския автомобилостроител Хенри Форд, анализи на индустриалиализацията и капитализма.

Така започва да се занимава с темата пари. Само на теория, защото собствени почти няма. Социалдемократът Унтергугенбергер не смята да прави революция, 4-хилядното селище Вьоргъл е прекалено малко за това. Който седи в кръчмата с целулозния фабрикант и собственика на пивоварната, не може да тръгне да ги бие. Парите – вярва той – би трябвало сами да потекат към работниците. Обаче, как може да стане това?

Този въпрос постоянно минава през главата на машиниста по време на пътуванията му из Хабсбургската империя. За това се говори и в политическото списание, което изведнъж лежи пред него, насред войната.

„Физиократът“ излиза месечно в малък тираж от около 600 броя. Негов издател и един от основните автори е Силвио Гезел, роден 1862, търговец, вегетарианец и икономически автодидакт с една странна идея: Той твърди, че главния проблем на всички финанси е това, че парите не са като желязото. Човек може да ги складира толкова дълго, колкото желае, но те не започват да ръждясват.

Напротив, стойността им нараства. Който къта пари и ги влага, може да получава лихви и лихви върху лихвите, и да забрави, че някой трябва да ги изработи. Работници, служители, мениджъри. Докато предприятията правят печалби, всичко върви добре. Но един ден, всичкото старание и най-добрите идеи няма да са достатъчни, за да се изплащат лихвите. И тогава се спукват кредитите, фалират фирми.

С края на войната няма да спре страданието на хората, предрича Гезел. Не оръдия и танкове ще носят нещастието, а борси и банки.

„Физиократът“ става жертва на военната цензура, но продължава да бъде четен. Унтергугенбергер смята вижданията на Гезел за интересни, но още не е убеден в тях. Много хора твърдят много неща в тези последни дни на монархията. „Гезел е бил на мнение, че парите повече не трябва да бъдат лишавани от преходността на всичко земно, тогава светът ще е в по-добро състояние“, казва немският икономист и Гезел-експерт Вернер Онкен. Около тази мисъл Гезел конструира цяла теория. Така нареченото „учение за свободните пари“. Но какво трябва да означава „стареещи пари„? Как могат да се накарат парите да ръждясват?

Години по-късно, през 1929 г. се случва това, което Гезел е предсказал. В Ню Йорк се сгромолясва борсата. Спекуланти се хвърлят от прозорци, фалират банки. Гладуващи безработни се скитат из Америка, а в парните локомотиви се изгаря пшеница, защото никой вече не я купува.

Унтергугенбергер прочита във вестника за голямата криза и започва да мисли: Как може да се направи така, че парите отново да циркулират, да достигат до обикновените хора, вместо вечно да лежат в някакви сметки? Човек може да си помисли, че икономическите главоблъсканици на Михаел Унтергугенбергер не са били важни за хода на нещата. Какво му пука на света, какви отговори на финансовотеоретични въпроси дава един тиролски машинист? Но той отдавна е повече от машинист.

Австрия вече е демократична държава и Унтергугенбергер седи в Общинския съвет от страна на социалдемократите. Там той води фракцията им, а след изборите от 1928 г. социалдемократите и консервативните във Вьоргъл са еднакво силни. Ситуацията е патова и, за разлика от днес, не се правят нови избори за определяне на общинския началник, а късметът решава. Първия път, през 1928г. жребият определя кандидата на консервативните, но през декември 1931 отново се тегли жребий и Унтергугенбергер печели. Той, работническият син, става кмет на Вьоргъл.

Точно навреме, трябва да се отбележи. Защото икономическата криза, идваща от Америка, на чийто фон ще се случи Вьоргълското чудо, вече е достигнала централна Европа. Също и Вьоргъл. Фабриката за целулоза, в която някога са работили 400 души, е спряна, пивоварната се бори за оцеляване. Млади мъже в кафяви ризи, носещи ленти с пречупени кръстове на единия ръкав, маршируват през селото и нагоре към алпийските пасища. На областните избори през 1932 г. австрийските националсоциалисти ( НСДАП, Хитлер) ще получат почти 20% от гласовете.

Скоро във Вьоргъл всеки четвърти е безработен. Новият кмет познава лицата към това число. Хората идват при него и молят за пари за гладуващите си деца. Подкрепа от държавата безработните получават само за кратък период от време. Един свидетел ще разкаже по-късно: „От 8 до 10 просяка звъняха всеки ден на вратата“.

Като средство срещу кризата, на правителсвото във Виена му хрумва само едно нещо: пестене. Намаляване на заплатите и държавните разходи, освобождаване на персонал. Сметката гласи, че по някое време нещата ще се оправят. По този повод Унтергугенбергер ще напише: „Смисленото в тези мерки е ясно и изглежда така: Ограничавам се и ходя бос (това помага ли на обущаря?). Ограничавам се и не пътувам (това помага ли на железниците?). Ограничавам се и не ям масло (това помага ли на краваря?)“.

Не, не помага, вярва той. Никой не отива да пазарува без пари. И когато хората нямат повече, правителсвото трябва да им даде. Правителството във Вьоргъл сега е Унтергугенбергер. Кметът решава да не пести, а напротив. От името на общината иска да построи един мост, да ремонтира улици – това е първата част на плана му. Тогава парите отново ще потекат към хората. Но вероятно няма да стигнат много далеч. Строителите, дърводелците и инженерите ще си получат заплатите. И тогава? В тези тежки времена навярно ще спестяват за още по-тежки. Нали парите не ръждясват. Или може би напротив?

Това е втората част на плана, която Михаел Унтергугенбергер представя на общинските съветници и други велможи в ресторанта до пощата. Той иска да пусне в обръщение нови, други пари, които се различават от нормалните в едно нещо: За да останат валидни, трябва всеки месец да се залепя по една марка върху тях. Така е предложил Силвио Гезел и той сега иска да го изпробва. Който иска да запази една „банкнота“ от 10 шилинга след края на месеца, трябва да закупи марка за 10 гроша (1 шилинг = 100 гроша) и да я залепи. За собственика на 10-те шилига, те се превръщат в 9,90 шилинга, но като плаща с тях стойността си остава 10 шилинга. Парите стават преходни, това е била идеята на Гезел. Тоест губят от стойността си, освен ако не се похарчат преди това.

Сутринта на 25 юли 1932 г. във Вьоргъл се вдига голям шум. Чукове удрят по скали, камъни падат в ръчни колички, лопати стържат по чакъл. „Един радващ шум“ било това, пише австрийският историк и журналист Волфганг Броер през 2007 г. в книгата Намалящи пари. Три улици и началното училище биват свързани с канализацията. Построява се железобетонен мост над един планински поток и шанца за ски-скокове. След месеци, в някои случаи дори години на бездействие, работниците отново работят – и за това получават тези малки жълти, сини и розови хартийки. Официално се казват „потвърждения за свършена работа„, върху тях е напечатана различна номинална стойност – 1, 5, 10 шилинга – и изречението: „Облекчете страданието, създайте работа и прехрана„.

Отначало Вьоргълци са скептични. Само 4 магазина се съгласяват да приемат „новите пари„. Един от тях е модният магазин на Роза Унтергугенбергер, жената на кмета. Обаче с времето стават все повече, защото работниците постъпват точно така, както Гезел е предсказал, а кмета се е надявал: те харчат „намалящите пари“. Новите пари донасят на търговците по-големи обороти  и те поръчват повече нови стоки при занаятчии, земеделци, животновъди и фабрики, които пък от своя страна имат нужда от повече персонал.

Безработицата продължава да расте – в Австрия. Във Вьоргъл тя спада. Доходите на хората и данъчните приходи на общината се повишават. На жителите им се струва, че някой е изсипал купове пари от прелитащ самолет. При това, едва ли има повече пари от преди. „Бележки за свършена работа“ на средна стойност от само 5500 шилинга са пуснати в обръщение. Само, че сега хартийките циркулират по-бързо. От дърводелеца към месаря, от месаря към земеделеца, от земеделеца към кръчмаря, от кръчмаря към дърводелеца и всеки получава някаква стока или услуга.

Съседни общини поемат експеримента, построява се басейн. Новите пари донасят във Вьоргъл една изненадваща единност. В останалата част на страната социалдемократи, австрофашисти и националсоциалисти се борят за властта. Партийни армии  участват в улични престрелки. Един вестник тиражира заглавието: „Долу парламента, трябва ни диктатура“.

А във Вьоргъл успехът на „свободните пари“ изглажда всеки спор. Общинският съвет подкрепя единодушно кмета. В кръчмата леви и десни вдигат наздравици за подема. Към тях скоро се присъединяват и журналисти, които иначе са привлечени по-скоро от лоши новини. Но в този момент добрите новини са рядкост. Репортери обикалят улиците, разпитват лекаря, шивача, собственика на киното, търсят тайната на Вьоргъл. Няма ценни изкопаеми? Няма крупен инвеститор? Няколко цветни бележки – и това е всичко?

Да, това е всичко. Хората отново пазаруват и изведнъж са по-добре. Капитализмът, с неговите стокови потоци, добивни криви и лихвени проценти, може да изглежда непрозрачна система. Обаче това, което се случва във Вьоргъл, доказва, че в крайна сметка е важно едно: Възможно най-много хора трябва да харчат пари възможно най-често.

Първите вестникарски статии за тиролските „изчезващи пари“ влизат в печатниците, не само в Австрия. В Англия, Югославия и Румъния също се появяват публикации. Едно френско списание определя Вьоргъл като „новата Мека на икономиката“. Американски вестници пишат за „необичайния кмет на малката община в сърцето на планините“.

Един репортер, който итервюира Унтергугенбергер, пише по-късно: „Докато говоря с него, три пъти ни прекъсват обаждания от далече. Запитване от една виенска редакция, швейцарски журналист от Цюрих, който моли за информация и още едно обаждане от Лайпциг„.

В тези месеци кметът пътува много, както едно време като машинист. Държи речи в Австрия и Швейцария. Началникът на една малка община, изведнъж е най-известният кмет в страната.

Правителството във Виена получава писма, които настояват Унтергугенбергер да стане министър на финансите. В началото на лятото на 1933 г. говори във виенския реторант „Кайзерхоф“ пред 170 кмета, които обмислят да последват примера на Вьоргъл. Всички те искат да въведат „свободните пари“. Вече не става въпрос за няколко съседни общини, а за градове като Линц, Щайер, Шпитал. Става въпрос за една част от републиката.

И защо не? Защо Вьоргълското чудо да не се превърне във виенско, в австрийско? Защото Австрийската национална банка не го иска. Само тя има право да издава пари. Така пише в закона и така трябва да си остане. Още скоро след въвеждането на „извънредните пари“, един вътрешен доклад на банката настоява за „прекратяване на това безобразие“. В началото на 1933 г. излиза служебно решение за спиране на експеримента, което Унтергугенбергер обжалва, вече предчувствайки, че „големците ще ми забранят това тук“. Но на 18 ноември 1933 г., по-малко от година и половина от началото на експеримента, австрийският Върховен административен съд решава: Въоргълските „извънредни пари“ са противозаконни.

Чудото приключва. Новите пари биват прибрани, строителите, които работеха за общината биват уволнени. Оборотите на търговците отново падат, също и данъчните постъпления. „Бедата не е пратена тук от Господ, а е наложена от закони и човешко объркване“, пише разочарованият кмет в писмо до една вестникарска редакция.

Кризата се завръща в тиролската община. Не минава много време и Вьоргълци възраждат стари вражди. В средата на февруари 1934 г. в няколко австрийски града полицаи и отряди на дясната военна милиция нападат въоръжени социалдемократи. И във Вьоргъл се водят сражения. Млади социалисти се барикадират в старата целулозна фабрика. Военната милиция иска да ги обезоръжи, падат истрели, няколко мъже биват ранени. Преди да има убити, Унтергугенбергер успява чрез преговори да спре боевете. На него, умерения социалдемократ, и двете страни му имат доверие.

Това е последното политическо дело на някогашния машинист Унтергугенбергер, който дни по-късно вече е и бивш кмет. Австрофашисткото правителство на канцлера Енгелберт Долфус разпорежда разпускането на Социалдемократичеката партия и кмета трябва да се оттегли. Дълго страдащ от тежка астма, той умира през декември 1936 г., на 52 г., от белодробна емболия.

Няколко месеца по-рано британският икономист Джон Мейнард Кейнс, който е считан за най-влиятелния през 20 век, се занимава по-задълбочено с теоретика на „свободните пари“ Силвио Гезел. „Несправедливо незабелязаният пророк„, както го нарича Кейнс, е умрял 1930 г., след като през 1919 г. за кратко стига до финансов минитър на Мюнхенската съветска република. „Мисля, че бъдещето ще научи повече от духа на Гезел, отколкото от онзи на Маркс“, пише Кейнс.

Грешал е. Втората световна война заличи много спомени за чудото от Вьоргъл, а теорията за „свободните пари“ остава аутсайдерска, непозната дори на множетво специалисти. И все пак тя е жива. Незабелязано от големия свят на икономиката, днес в немскоезичното пространство съществуват дузини регионални „намалящи“ платежни средства. Те носят имена като Урщромталер, Киймгауер или Райнголд. Някои са просто игра, други са сериозни „вторични пари“, но инициаторите им винаги са имали една единстена мисъл: Парите не трябва да лежат някъде, а да циркулират. От дърводелеца към месаря, от месаря към земеделеца, за да е по-добре на всички, както някога във Вьоргъл.

автор: Волфганг Ухатиус

източник: www.zeit.de

Ако харесвате статията, моля споделете я с вашето семейство и приятели