Общество Политика

Политизирай се, народе!

“Най-лошият неграмотник е политическият неграмотник. Той не чува, не говори и не участва в политическия живот. Той не знае, че разходите за живот, цената на фасула, на рибата, на брашното, на наема, на обувките и на медикаментите, зависят от политически решения. Политическият неграмотник е толкова глупав, че пръщи от гордост, когато казва, че мрази политика. Слабоумникът не знае, че на неговото политическо бездействие се дължат проституцията, изоставеното дете, крадеца и най-лошото – корумпираните политици, лакеи на експлоатиращи мултинационални фирми”.

Тези редове се приписват на големия Бертолт Брехт (1898-1956), но не е сигурно, че той е авторът им. Ако приемем, че е така, то този цитат е поне на 60-70 години и със сигурност не е бил адресиран към България.

Все пак, четейки го днес, всеки средностатистически сънародник би си помислил: “Хей, не се е променило много от тогава…, но аз не съм такъв. Аз съм информиран, знаещ и можещ…,и не съм виновен за постъпките на другите, особено на политиците”. И в това има капка истина, но най-много 2-3  капки. Останалото е незнание, наивност, мързел, самозаблуда, бягане от отговорност, а при някои направо си граничи с идиотизъм. Нямам намерение да се ровя в клишета за народопсихология, за преди 10-ти, преди 9-ти и петте века преди това, само за да формулирам оправдания.

Истината е, че дори човек да познава системата отлично (в което се съмнявам), той не я разбира, още по-малко знае какво може да предприеме и съвсем му липсва кураж да предприеме нещо. Омагьосан кръг, а?

Затова наведена главица и на където духа вятъра. Така е най-лесно, а и нали вече имаме свобода, демокрация и пазарна икономика – какво още да искаме.

Ето така се става политически неграмотник в 21-и век. Или може би е по-подходящо да се каже политически игнорант, политически безделник, политически непукист, или страхливец? Защото по времето на Брехт, сред “простолюдието” действително е имало повече неграмотни хора – такива, които не могат да четат и пишат. Сега уж сме хем образовани, хем недоволни, а не се борим за нищо. Няма убеждения, няма идеали, няма общи цели. Всичко е скара-бира, тинтири-минтири, някаква музика и спасяване по единично.

Сигурно очите на нашенеца вече са изцъклени, лицето е почервеняло, а ръцете се свиват в юмруци: “Какво иска този драскач от мен? Нали ходя на работа, плащам данъци и гласувам на избори.”

За съжаление не е достатъчно, скъпи мои, не е достатъчно! Или по-скоро, точно там е проблемът!

В интерес на истината, има смекчаващи вината обстоятелства. Когато настъпи промяната след 10-ти ноември, никой не обясни на народа какво следва, нямаше – така да се каже – курсове по свобода, демокрация и пазарна икономика за начинаещи. И народът започна бавно да се ориентира, да изучава новата система, да опипва почвата. Като животно, дълго затворено в клетка, чиято врата изведнъж се отваря, но то не смее веднага да излезе от клетката. Защото е свикнало в нея и не знае какво го очаква навън – дали това не е някакъв трик на “господарите”, дали няма да стане по зле? Заради неизвестността и несигурността, хората по принцип са скептични към големи промени, освен ако “ножът е опрял в кокала”.

Разбира се, че имаше трик и “господарите” вече бяха наредили новото тесте карти, защото разполагаха с информационно предимство и властови инструменти. Така успяха за нула време да трансферират старото си влияние в новите условия и започнаха да го разширяват, и циментират. А народът се люшкаше по вълните на “прехода” в търсене на спасителен бряг и след 10-15 години започна да разбира, че пак са го изпързаляли. Е, това няма как да важи за всички – имаше такива, които се ориентираха по-бързо и не искаха да са сред “изпързаляните”, а сред “тарикатите”, и понеже нямаха морални задръжки, се прикрепиха към всевъзможни схеми, и започнаха да вършат това, което се искаше от тях. Било политика, било престъпност, журнализъм или бизнес – една част от “тарикатите” бяха употребени и захвърлени от “господарите” им, а друга просто живя кратко.

И така, добре дошли в представителната демокрация! Едно пояснение за незнаещите: представителна или чуждоезично репрезентативна, защото суверенът – по конституция народът – избира тези, които го представят в политиката. Затова онези в парламента се наричат народни представители, но едва ли има още живи наивници, които не са разбрали, че всъщност правят съвсем друго. Не знам колко от хората са чували, че демокрацията си има разновидности – представителната е най-разпространената, обаче това съвсем не означава, че е най-добрата. Поне не за мнозинството или както сме свикнали да казваме – народа. Тя обаче явно е предпочитана от малцинството, което за улеснение ще нарека “елит”, но държа да подчертая, че това наименование не произлиза от морално или ценностно превъзходство на въпросната група над народа.

Да се върнем към централния въпрос: защо се налага някой да прави политика вместо суверена, но от негово име, с генерално пълномощно за 4 години? Първите разсъждения по тази тема са дело на древногръцки философи и са продължени от техни колеги през вековете почти до днес. Преобладаващото мнение е, че  народът е прекалено глупав, спонтанен, хаотичен и несправедлив, за да определя съдбата на държавата. Затова тази задача трябва да се изпълнява от “елита”, който е умен, мъдър, прозорлив и умерен в действията си. На всичко отгоре мисли за доброто на народа. Преведено на народен език: “елитът” няма доверие на народа, че няма да “направи някоя глупост” и да му “развали кефа” или “обърка сметките”. Един влиятелен германски публицист и политолог – Якоб Аугщайн – описва положението със следните думи: “Който иска демокрация, не трябва да се допитва директно до хората. Не случайно има парламенти. Те пазят демокрацията от народа и народа от самия него. Защото при народа – това е една парадоксална истина – демокрацията не е в добри ръце. Глас народен и напредък – това не се получава добре”. Момент, нещо се обърквам. Демокрацията не беше ли народна власт?

Анализирайки историята, днес на всеки трябва да му е ясно, че от веки веков в човешките общества се води класова борба и – не го казвам за успокоение – така е също в тези общества, които  смятаме за богати, и към които гледаме замечтано – така наречения Запад. Това се смята за напълно нормално и се отдава на човешката природа. Лошото е, че от няколко десетилетия не се говори по темата, нито се преподава в училище и това не е случайно. Народът не трябва да знае прекалено много за системата, защото – както е казал английският философ Френсис Бейкън преди 420 години – “ знанието е сила”.

Главният източник на напрежение в класовата борба е стремежът  на индивидите за подобряване на социалното им положение, тоест изкачване в социалната йерархия. Мисля, че не се налага тук изрично да пояснявам днешното му измерение – материалното. Никой обаче не желае да се движи в обратната посока – надолу. Най-малко го желаят онези, които вече се намират най-горе и, тъй като са най-малобройната група, те постоянно гледат надолу със страх, защото знаят, че многобройната тълпа може да застраши положението им, ако се обедини около тази цел. Този принцип важи и за авторитарните режими, с тази разлика, че при тях ролите са ясно разпределени, и “елитът” не се суети да използва “законно” насилие срещу недоволни елементи, като по този начин държи населението в постоянен страх от властта. Но човекът има силна вродена непоносимост към всякакви форми на тиранство и все някога търпението му се изчерпва. Историята показва, че въпреки множеството опити, безкрайна тирания никога не е имало и този вариант от гледна точка на “елита” е неустойчив, и не предлага решение на проблема. Затова в началото на 20-и век, усилията на редица англо-американски интелектуалци, приближени до “елита” или смятащи се за част от него, се насочват към конструирането на система, в която народът се чувства свободен и определящ съдбата си, без да разбира, че това е само илюзия. Това явно не може да се постигне без множество “фокуси”, чрез които се изкривява усещането на хората за реалността, в която живеят. Разработването на нужните стратегии е изисквало дълбоки познания за човешката психология и тази на масите. Щедрото финансиране на изследователски проекти в тази област от страна на заинтересования елит е допринесло за много бързото й развитие и днес може да се твърди, че “елита” познава народа си много по-добре, отколкото народа познава себе си. Днес философи, психолози, социолози и политолози знаят, че самите думи „свобода“ и „демокрация“ предизвикват еуфория у хората. Значи е достатъчно да се разпръскват от горе в големи количества, за да се поддържа делириума.

Стратезите и съветниците на “управляващите” са успели да съставят една своеобразна “клавиатура” и после само да “натискат клавишите” според дадената ситуация. Арсеналът от похвати включва почти всичко характерно за съвременното общество, като корупция, дезинформация и манипулация във всякакви форми, но една от най-важните стратегии се състои в отвращаването на населението от политиката. Наблюдавайки кухите предизборни обещания, замерването с компромати, кариеризма, лошото възпитание и все по-ниското интелектуално ниво на голяма част от партийните функционери, на един нормален човек не му остава нищо друго, освен да се отврати. Но вместо отвращението да се превърне във възмущение и съпротива, то се превърна в резигнация и приспособяване. Не е съвсем правилно да обвиняваме за това индивида, който сам е прекалено малък и слаб, за да се опълчи срещу това чудовище, но не виждам и голяма воля да се организираме като общество. В това се изразява и другата основна стратегия на “елита” – атомизирането. Тя цели предотвратяване образуването и организирането на големи маси от недоволни индивиди, и го постига чрез разделение и противопоставяне по всички възможни признаци (раса, религия, възраст, политически убеждения, сексуална ориентация, социално положение, физически белези и др.). Това е старата тактика “разделяй и владей” – докато се боричкаме помежду си, не можем да застрашим “господарите”. Така оставяме съдбата си в ръцете на партиите, като същевременно ги правим силни, а обществото слабо.

Надявам се, че до тук всеки е разбрал за какво говоря, но ако не е така, ето една по-лесна картина: можем да оприличим народа със стадо, а “елита” с пастир. Най-остроумните вече забелязват, че в тази картина нещо липсва – точно така – кучетата. Те всъщност вършат тежката работа по контролирането и воденето на стадото. Характерно за тази система е, че “елитът” не желае да бъде познат и известен на народа, защото няма полза от това. Също както няма полза от промяна на статуквото и от народното недоволство, което може да се обърне срещу него. Затова “пуска кучетата” да “обработват стадото”. Ролята на “кучетата” се изпълнява от политическите организации, медиите, синдикатите, неправителствени организации и всичко/всеки който цели да оформя мнението на масите по дадени политически въпроси. Оформя се един блок от слуги на “елита”, който се представя като компетентен във всички житейски области и знае какво трябва да се направи за доброто на народа. Този блок, разбира се, преследва собствени интереси и облаги, които резултират от вярната му служба към “господарите”, и служи също като буфер (между “елит” и народ), който да абсорбира народното недоволство. Това прикриване на истинските властови центрове, за същите има положителния ефект, че народът вярва, че живее в демокрация. За щастие не всички са толкова заблудени и “преходът” обогати фолклора ни с  понятия като “задкулисие”, ”кукловоди” и последно “кой”.

Разглеждайки настоящата политическа ситуация, още повече се набива на очи ключовата роля на политическите партии в тази измамна система. Те постоянно ни разказват, че са безалтернативно звено в политическата верига, защото само те могат да предложат необходимата експертиза за управлението на държавата. И въпреки, че са избрани от народа, не се свенят да саботират и блокират опитите му за упражняване на директна воля – както показа последния референдум. Аман от експерти – от лъжливи, по-лъжливи и от крадливи, по-крадливи.

Всъщност партиите са фирми, които преди избори рекламират продукта си – да го наречем “надежда” – който избирателите заплащат авансово с гласовете си, тоест с политическо  упълномощаване и после 4 години чакат доставката (обикновено напразно). Получили правомощия от суверена, те започват задоволяване на вътрешно-партийни, лични и външно-фирмени интереси – познато като клиентелизъм. Както всяка фирма се стреми да расте и да печели повече, така целта на всяка партия е повече членове, избиратели и повече власт. На всяка цена и с всякакви средства. Според мен партиите са най-големият източник на корупция в държавата. За голямо съжаление, освен прякото купуване на гласове, са се превърнали и в най-големите работодатели, осигурявайки служби и постове – главно в държавния сектор – на своите симпатизанти. Така се оказва, че освен, че получават държавната партийна субсидия, използват още по-големи бюджетни средства за непряко купуване на гласове, тъй като уредените от тях на държавна служба получават заплати от бюджета в продължение на години.

Трябва да си признаем, че партиите са успели изцяло да превземат държавата и държат народа като заложник. Трябва също да си признаем, че сме виновни, че сме го допуснали.

Трябва да разберем, че демократичният ни дълг, с който така охотно ни бомбардират, особено преди избори, не се изчерпва с ходенето до урните. Трябва също да разберем, че свободата и демокрацията не идват даром, а се защитават ежедневно. Знанието и действието са ключът.

Ако не ни е грижа за политика, политиците ще се погрижат за нас. Това ли искаме?

Ще си позволя да завърша с два цитата:

Алберт Айнщайн:

“Да оставиш нещата постарому и да се надяваш, че нещо ще се промени, е най-чистата форма на лудост”

Роза Люксембург:

“Който не мърда, не усеща оковите”

автор: Руси Русенов

Ако харесвате статията, моля споделете я с вашето семейство и приятели