Война & Мир Геополитика Икономика Медии Общество Политика

НЕОЛИБЕРАЛНАТА ОФАНЗИВА

Следният текст е част от уводната глава на книгата „Разрушаване на обществото – неолибералният удар върху демокрацията и справедливостта. Един критичен прочит на американската политика“, издадена през 2004 г. от Бернд Хам* в Берлин (Издателство „Кай Хомилиус“). В нея се изказват известни американски и канадски автори като Ноам Чомски, Андре Гундер Франк, Мишел Чосудовски, Тед Нейс, Уилям Блум, Андрю Остин и др. Междинните заглавия не са част от оригиналния текст, а са въведени допълнително.

*Проф. д-р Бернд Хам (1945-2015) преподава от 1977 до 2008 г. социология в Университет Трир, Германия. Член е на специалната изследователска група „Околна среда и регион“ към същия университет, председател на научната експертна група по социология в германската комисия към ЮНЕСКО (1983-1995), член на Експертния комитет за глобални проблеми и бъдещи стратегии, член на Международната социологическа асоциация и Световната федерация за изследване на бъдещето. През 1991 г. основава и ръководи Центъра за европейски изследвания към Университет Трир.

 

От Втората светона война насам хората не са били толкова застрашени от безмилостна безработица и несигурни доходи, както в последно време. Не са били експлоатирани и ограбвани толкова безскрупулно от една малобройна клика, състояща се от акционери, политически и икономически кадри (умишлено избягвам понятието „елит“, защото то се асоциира с морално превъзходство и в случая несъмнено е неуместно). Никога преди не сме били лъгани толкова очевидно и принуждавани да водим войни, в които хиляди биват убити или осакатени, по заповед на един човек, който сам се определя като християнин. Никога преди международното право – най-голямото постижение на човешката цивилизация – не е било заобикаляно толкова самоцелно и цинично. Никога преди общото благо, което е фундамент на всяко демократично общество, не е било нападано толкова лицемерно. Никога преди „четвъртата власт“ в държавата – медиите – не са се проваляли толкова обширно в изпълнение на функцията си да наблюдават критично и да контролират властимащите. Никога преди гражданските права не са били ограничавани толкова силно, а наблюдението и репресиите не са били толкова всеобхватни. Никога преди общественото мнение не е било манипулирано така перфектно. Какъв е този свят, в който една фамилия, смятана за най-богатата, разполага с по-голямо състояние, отколкото е необходимо за снабдяването на цялата планета с чиста питейна вода, но не се интересува от това?

Конгресът на САЩ наскоро одобри отпускането на още 87,5 милиарда долара за продължаване на войната срещу иракския народ. С тези пари можеше да се осигури основно образование на всички деца по света. Това е един перверзен свят, в който се потъпкват основните принципи на социална справедливост, демокрация и доверие.

Пипалата на „Бандата на Буш“

Много хора казват: ами това е глобализацията, какво да се прави? Малцина по-добре информирани биха посочили като възможно обяснение ролята на глобалната властова структура, на международните спекулационни сделки и на неолибералната идеология. Докато по-малко просветените (сред които обезпокоително голям брой така наречени икономисти) отдават всичко на уж генетично заложената човешка алчност. Но теориите и идеологиите не вършат делата – това го могат само хората. Не е глобализацията тази, която подчинява снабдяването с питейна вода и енергия на законите на печалбата. Също толкова малко е в човешката природа да приватизира затвори. По тази причина ще насочим вниманието си към върха на глобалната властова йерархия, онази малка група хора, която принуждава други хора да воюват; която успява да огъва правни норми, ако не са в нейна полза; която купува или събаря правителства и създава условията за услужливите й поддръжници да присвояват огромни парични суми, докато мнозинството обеднява. Най-видимата част от тази малка група принадлежи към правителството и държавната администрация на Съединените щати. И понеже Джордж У. Буш е централната й фигура, ще наречем тази група „Бандата на Буш“. Но нейното влияние далеч надхвърля границите на САЩ. Г-8, МВФ, Световната банка, Световната търговска организация и военни съюзи като НАТО са част от инструментите, чрез които тази клика изисква лоялност по целия свят. Факт е, че още дълго преди „Бандата на Буш“ да съществува, американските правителства не са се поколебавали да прилагат открити или тайни мерки, за да подчертаят претенциите си за господство, но никое друго правителство не е било толкова безскрупулно. Все пак наскоро няколко традиционно васални държави за първи път демонстрираха срамежливи наченки на неподчинение: Канада, Германия, Франция и Белгия се противопоставиха на призива на Буш за война срещу Ирак – за разлика от много други страни („Коалицията на желаещите„), които обещаха на Буш подкрепата си, въпреки нежеланието на мнозинства от населението. На 15.2.2003 г. срещу тази война по целия свят протестираха 6 милиона души. Трябва да си призная, че за момент имах надежда, че ще успеем. Но това не се случи. Ирак беше засипан с бомби, инфраструктурата разрушена, а снабдяването на населението с вода, електричество и газ почти напълно колабира. Междувременно „Бандата на Буш“ продава на своите приятели нефта, който е спешно необходим за иракските електроцентрали. И докато 60% от иракското население е безработно и без доходи, американските фирми, които получиха милиардни поръчки за възстановяването на страната, назначават по-евтини имигранти. Така се посява омраза.

Пипалата на „Бандата на Буш“ достигат до различни аспекти на ежедневието, разбира се преди всичко в САЩ, но и в други страни. Политически и икономически съветници са активни не само във всички „преходни“ страни от Източна Европа, но чрез МВФ и неговата програма за структурни реформи имат директен контрол върху икономическата политика на повечето държави по света. Освен това ОИСР и МВФ редовно дават съвети, как трябва да се оформят икономиките на партньорските страни. С помощта на СТО се прокарват неолиберални принципи, дерегулиране и приватизация. Много често косвено се оказва натиск, който поради това е трудно да бъде забелязан. Контролът на общественото мнение – пропагандната индустрия – процъфтява. Медиите, които се надпреварват за рекламодатели, тираж и пазарен дял, предлагайки все повече глупави забавления за широката публика, не са в помощ на средния гражданин в търсенето му на ориентация. По-добра и по-надеждна информираност е постижима само от хора, които разполагат с време, знания и интерес да вложат по няколко часа дневно в търсенето на информация. Един от най-показателните примери за това навярно е „безспорното доказателство“, което американският външен министър Колин Пауъл представи на 5.2.2003 пред Съвета за сигурност на ООН, в подкрепа на твърдението за съществуващи иракски оръжия за масово унищожение. Още по време на тази презентация, интересуващи се потребители на интернет знаеха, че документа на Пауъл е фалшив и произхожда от една 12-годишна студентска работа, като е бил преписан дори заедно с правописните грешки. Германският външен министър Йошка Фишер, бивш политактивист и противник на Виетнамската война, имаше наглостта да нарече този фалшификат убедително доказателство. Рядко е било мамено така безсрамно, както в този случай.

„Бандата на Буш“ е едно явление, което в тази книга наблюдаваме и отчасти анализираме. Но причината за това е една система, с чиято помощ стана възможно завземането на властта, задушаването на американското общество и засипването на други държави с войни. Но каква е тази система и как работи тя?

След голямата икономическа криза от 20-те години на 20 век до средата на 70-те години във всички западни общества и в почти целия им политически спектър се установи съгласие, че главната цел се казва икономически растеж, и че получения излишък би трябвало: (а) да се разделя между работници (под формата на нарастващи доходи и социално осигуряване) и работодатели; (б) да се използва за отстраняване на възникналите щети; (в) да се раздава на развиващите се страни. В основата на тези размисли стоеше убеждението, че на нас може да ни е добре само, ако на всички им е добре. Това беше социалдемократичният или Кейнсиански консенсус. Неговото прилагане беше възможно при две условия: икономически подем и относително равенство на силите в политически аспект.

Демонтажът на ООН

Обаче около средата на 70-те години изведнъж се случиха различни неща, които разклатиха този консенсус. В това число се нареждат краят на Виетнамската война, първият петролен шок, енергийната криза, предизвиканото от покачващи се лихви и поскъпваща енергия задлъжняване на държавите, началото на безработицата в страните от ОИСР, развалянето на Бретън-Уудската валутна система от страна на американското правителство и преминаването към свободни обменни курсове, краят на деколонизационния процес и възникналата от това нова тежест на Групата на 77-те в Общото събрание на ООН, мъртво роденият нов икономически ред на ООН, оттеглянето на САЩ от Международната организация на труда (и по-късно от ЮНЕСКО), основаването на Г-7, отказът на САЩ да внася членски внос в ООН, световната конференция на тема околна среда в Стокхолм, докладът на „Римския клуб“ за „Границите на растежа“, важни технологични иновации като оптичното влакно, микропроцесора, разпространението на компютъра, началото на интернет, изолирането на отделни ДНК-части и началото на ГМО, както и проведеният от ЦРУ преврат в Чили, завършил със смъртта на президент Салвадор Алиенде.

Когато към края на деколонизацията съотношението на гласовете в ООН се размести, САЩ и техните западни съюзници започнаха систематично да демонтират организацията (налагайки вета в Съвета за сигурност или непризнавайки решения на Международния съд, както в случая с минирането на пристанища в Никарагуа и чрез политическо изнудване, плащайки само малка част от членския си внос) и да изграждат една паралелна глобална властова структуранеформална и без демократичен контрол: Г-7. В този период започна и началото на края на социалистическите държави, което беше предизвикано преди всичко от външните им дългове.

Днес доминираните от американското правителство Г-8 контролират Съвета за сигурност (без Китай), МВФ, Световната банка, СТО и да не забравяме НАТО (получил един нов мандат, основаващ се на общи интереси, вместо обща територия). Всички, взети заедно, ще наричам Г-8-институции. Въпреки, че САЩ определя тона в тези организации, останалите седем са лоялни последователи. Логиката зад всичко това е намерението на Запада да си осигури достъп до глобалните природни ресурси – за сметка на други страни, предимно развиващите се страни, чието влияние постоянно отслабва. При това западните съюзници нямаха никакви забележки към тази стратегия, защото техните политически кадри бяха наясно, че подкрепата на избирателите у дома зависи от обещания вечен икономически растеж. Но в богатите страни истински експоненциален растеж е възможен само за сметка на развиващите се страни и също чрез нарастващо обедняване на работещите и продължаващо разрушаване на екосистемата. Това е доказан факт отвъд всякакви статистически трикове на макроикономиката и старата критика към растежа като индикатор за благоденствие.

Обаче новото и интересното е, че войните в Афганистан и Ирак за първи път след Втората световна война разединиха западната коалиция. Не би било чудно, ако разногласията в Г-8-институциите зачестят така, както вече се случва в НАТО. Вярването, че НАТО може да се разшири на изток и въпреки това да се ръководи еднолично, е илюзорно.

Г-8-институциите работят изцяло на изпълнителен принцип и следователно не подлежат на контрол от законодателни или съдебни органи. Аналогично на това се концентрира икономическа мощ под формата на сравнително малобройни конгломерати от транснационални компании. Двете неща, взети заедно, правят невъзможни демократичните процеси и идеята за едно общество, което е изградено от долу нагоре. Днес глобални кадри държат кормилото на нациите. Един интересен, но малко познат пример е Карлайл Груп, която освен интересите на други влиятелни фамилии, обединява и тези на фамилиите Буш и Бин Ладен, както и на руския олигарх Михаил Ходорковски. Същият беше арестуван в Сибир точно в момента, когато възнамеряваше да продаде на Ексон Мобил над 50% от акциите на руския петролен гигант Юкос. Любителите на конспиративни теории дори стигат до там, да твърдят, че енергийната криза е била планирана на срещата на Билдербергерите през май 1973 г. на шведския остров Салстьобаден. Без значение колко истина се крие в тази теория, би било наивно да се вярва, че водещите личности от политика и бизнес не се срещат, за да обменят и съгласуват мнения, например на Световния икономически форум в Давос или частно – където и когато си поискат. Без съмнение те правят всичко по силите си, за да предпазят своите планове от непредвидимите случайности на демократичните процеси. Някой може да нарече това виждане конспиративна теория, но доказателствата са еднозначни. Единствената истинска конспиративна теория е тази, с която Осама Бин Ладен беше провъзгласен за инициатор на атентатите от 11.9.2001 в Ню Йорк, въпреки всички улики против това твърдение.

От средата на 70-те години и без това натрупалите дългове държави бяха притиснати допълнително от нарастваща безработица и повишени разходи за социалната система. Няколко години по-късно всичко това доведе до свиване на социалното подпомагане и загърбване на Кейнсианското учение. Последва превземане на властта от неоконсервативни превителства във Великобритания, САЩ, Германия и други страни. В средата на 70-те се промени глобалното съотношение на силите: западните капиталистически държави надделяха над развиващите се и започнаха да ги контролират. Тази „втора колонизация“ базираше предимно върху „структурни реформи„, с които бяха поробвани други страни и върху неолиберални идеологии, които пък в богатите страни обърнаха модела на Кейнс за разпределение на благата с главата надолу. На национално ниво безработицата и политически стратегии допринесоха за подкопаване позицията на профсъюзите – най-силните застъпници на Кейнсианска политика. Обществото беше манипулирано така, че да се отрече от социалдемократичните модели, на които беше приписана вината за кризата и да се насочи към консервативни (икономика на предлагането) и неолиберални концепции. Започналото при социалдемократичните правителства „либерализиране“ на капиталовите пазари, беше усилено от неоконсервативните, след идването им на власт през 1979-1980 г.

Окончатетелното превземане на властта от неолиберализма след 1990 г. беше възможно посредством 5 взаимодействащи фактора: (1) Неолиберализмът беше прокарван масивно от консервативните американски мозъчни тръстове. (2) Така наречената Нобелова награда за икономика, (3) Вашингтонският консенсус, (4) разпадането на социалистическите режими и (5) отслабването на профсъюзите създадоха един климат, в който сякаш само пазарния фундаментализъм предлага решения на социално-икономически проблеми. Докато преди критизирахме изключително марксистката ориентация на икономическите науки в социалистическите страни, явно не осъзнаваме до каква степен нашите собствени системи са били подложени на мозъчно промиване и епистемологично прочистване.

Мозъчни тръстове в помощ на неолиберализма

(1) Дясно-ориентирани „мисловни фабрики“ успяха да настроят общественото мнение към консервативно мислене. Джордж Лейкъф и негови колеги от Институт Рокридж изследваха дългогодишните усилия на консервативни мозъчни тръстове и фондации да влияят върху общественото мнение и да пропагират неолиберални възгледи. Лейкъф – както и други преди него – различава два мирогледа: Консервативният мироглед по своята същност е авторитарен и йерархичен. Държавата е като семейството: президентът управлява и има право да очаква от своите поданици дисциплина и подчинение, както бащата управлява семейството и получава от своите деца дисциплина и послушание. Непокорството се наказва с бой. Светът е зъл, а бащата закриля семейството и се нуждае от определени средства за това. Той е моралният авторитет – всичко, което върши, е правилно. Старинни йерархични модели служат за морален компас: Бог над човека, човек над природата, възрастни над деца, западната култура над незападните култури, Америка над други нации (има и по-разширени варианти: хетеросексуални над хомосексуални, християни над нехристияни, мъже над жени, бели над цветнокожи и т.н.). В очите на консервативните Съединените щати са по-морални от други нации и съответно им се полага повече власт. Те получават хегемониялната си позиция по право и не им се налага да заслужат суверенитета си и въздесъщата си икономическа и военна сила. Америка означава: избраният народ в Божията земя, която е заобиколена от заблудени друговерници и потенциални врагове. Бащата /президентът /САЩ не трябва да се отказва от авторитета си. Но този патриотизъм е запазено право само на САЩ и означава да бъдеш лоялен към соята група. Човек е лоялен към правителството само, ако то принадлежи към тази група. Тоест патриотизмът не изключва дискриминирането на малцинства. Материалният успех се счита за индикатор на морално превъзходство, а липсата му предполага по-малка морална сила и липса на дисциплина. Преследването на лични интереси е морално и когато всеки го прави се стига до максимиране на общите интереси.

Като политическа доктрина консервативният мироглед изглежда така: одобряване на смъртната присъда; предимно репресивни мерки за борба с престъпността; съпротива срещу социално подпомагане; изискване на ниски данъци и намалено икономическо регулиране; предимства за предприемачи и акционери; пуритански и лицемерни възгледи за сексуалност; силна национална отбранителна система, за да може враговете да се наказват подобаващо. Достатъчно е само да погледнем към „Проекта за новия американски век“, за да видим тези неща перфектно интегрирани в една политическа програма, която действително придоби законова сила под формата на национална стратегия за сигурност.

Не случайно много неамериканци смятат американското общество за непросветено, тъмно, изостанало, нецивилизовано и еснафско – едно общество на Националната асоциация за огнестрелни оръжия, на протестантския фундаментализъм, на смъртната присъда, противниците на аборта, на расизма и дискриминацията, съчетани със самовлюбеност и мания за преследване. Това вероятно напомня на историците за етоса на Калвинистите, който през 16 век предизвика Женевския терор, а социолозите биха се сетили за прочутите изследвания на Теодор Адорно относно авторитарната личност или за описания от Йохан Галтунг ДМА-синдром, състоящ се от дуализъм, манихейство и Армагедон. Дуализъм тук означава: светът е разделен на две – ние (САЩ) и другите. Манихейство означава: ние сме добрите, а другите са лошите. Армагедон означава: има само един възможен край – последната битка.

Противно на консервативния мироглед, според прогресивно-либералния мироглед светът е нещо, което се нуждае от грижи. Тук семейството представлява среда на интимност и взаимна загриженост, а държавата е място, на което различни идеологии и интереси биват подложени на обсъждане, за да може да се постигнат разумни решения на комплексни проблеми и то за общото благо. Теоретично общото благо може де се дефинира като ситуацията, в която никой индивид не използва свободата си във вреда на други индивиди (икономическата теория за оптималност на Парето гласи същото). Хората са различни, но имат еднакви права, сред които правото на щастие и място в обществото. Съпричастност и отговорност са централните концепции, което има множество последствия: отговорността включва закрила, компетентност, образование, сериозна работа и социална обвързаност. Съпричастността изисква справедливост и честност, една открита, многопосочна комуникация, един щастлив, изпълнен живот и сдобряване вместо отмъщение, когато е имало отклонения. Задачата на държавното управление се състои в закрила на населението, преди всичко на слабите и безпомощните, за да се гарантира демокрация (равномерното разпределение на власт). Освен това се цели подпомагане на общото благополучие и осигуряване на справедливост за всеки. Икономиката трябва да служи като средство за постигане на тези цели. Патриотизмът също е включен в този модел, но като лоялност към основните принципи на конституцията. Ако някое правителство наруши тези принципи, населението има не само правото, а задължението да го критизира, да му противоречи и, ако се наложи, да окаже съпротива.

Това е откритото, демократично, култивирано американско общество, на което неамериканците толкова често се удивяват и което възхваляват. Неговата далновидност, справедливост и интелигентност го накараха да подкрепи основаването на ООН и да формулира Хартата за човешките права. САЩ са страната, която гарантира глобална солидарност и трайно развитие. Те са наясно, че притежават само един глас в хора на нациите. Когато водят другите, го правят със скромност, толерантност, разум и съпричастност към всички хора.

За човечеството е от централно значение, коя душа в гърдите на САЩ ще надделее. Благодарение на „Бандата на Буш“ консервативната фракция установи контрол над всичките четири власти – законодателната, съдебната, изпълнителната и медиите.

Още от 60-те и по-усилено от 70-те години консервативни интелектуалци работят върху една политическа идеология, която да обедини различните консервативни групи. Трикът, който беше приложен за изглаждане на противоречията между консервативните с религиозни и икономически аргументи, се състоеше в декларирането на „пазара“ като божествена сила, която във всеки един момент изисква морално поведение. Опитаха да изтрият спомена за поуките от голямата икономическа криза и пробутаха на американския народ шарлатанското лекарство на свободните пазари и обожествяването на мотото: Алчността е добродетел. Последствията от това се изразиха в разпадането на предприемаческия морал 25 години по-късно: по директорските етажи започна да се шири заразна алчност. Ексцесивните бонуси, манипулираното счетоводство и заобикалянето на данъци междувременно са познати до болка. Същевременно упадат контролните институции, тъй като според мантрата за свободния пазар регулирането е незаконно и ненужно. Благодарение на войната в Ирак заглавията за бизнес-скандали напоследък намаляха.

Консервативни фондации като „Джон М. Олин“ или „Херитидж“ и техните мозъчни тръстове на практика оформиха отговора на всеки важен за обществото въпрос в съответствие със собственото си мнение и инвестираха милиарди долари за промяна на понятията и езика. Създадоха професури и институти в и извън университети, където интелектуалци пишат книги от консервативна предприемаческа перспектива. Година след година такива фондации раздават широки стипендии на мозъчните си тръстове. Изграждат инфраструктури и телевизионни студия, вербуват интелектуалци, заделят пари за закупуване на книгите им, за да ги вкарат в бестселър-класациите, ангажират агенти, които им уреждат телевизионни участия, назначават им асистенти, за да може интелектуалците да направят добро впечатление по телевизията. Фондациите издават наръчници, които точка по точка описват каква логика стои зад консервативните позиции и тези на противниците, как противниковите виждания могат да бъдат атакувани и какви формулировки се използват за това. Приблизително така беше оформен и медийния образ на Джордж У. Буш, който беше представен като „състрадателен консерватор“. В статията си „Как се печели войната на идеите?“ политоложката Сюзън Джордж детайлно описва умишленото създаване на неолиберални идеологии и разпространяването им в Америка и Европа: „Доктрините на МВФ, Световната банка и СТО не се различават от неолибералното кредо“. Джордж и Лейкъф са на мнение, че чрез предоставянето на средства за основаване на институции, консервативните са постигнали много повече при оформянето на общественото мнение, отколкото проектоориентирани прогресивни групи.

В действителност държавата не беше демонтирана от едрия капитал, а по-скоро използвана за намаляване на данъчното му облагане при едновременно изстискване на по-високи данъци от по-ниските доходи, за приватизиране на държавните активи и дерегулиране на определени отрасли като енергетиката, за да се съхранят данъчните оазиси в чужбина и да се инвестират повече пари от всякога във въоръжаване и военна сила, а изработения от работещите излишък се отклоняваше за финансиране на външнотърговския дефицит (оказваше се натиск и върху чужди правителства, за да се включат във финансирането). Докато стоковите пазари могат да достигнат насищане или да не обещават печалби заради ниска платежоспособност на потребителите, то военния сектор е ненаситен докато се развиват и прилагат нови технологии и умишлено се водят войни, за да се разрушят тъкмо доставените „продукти“. Френският историк Еманюел Тод има обяснение за това, че американските правителства постоянно нападат сравнително малки и безпомощни държави като Гренада, Никарагуа, Либия, Куба, Афганистан или Ирак. Чрез тази демонстрация на „сила“ се цели засилване на доверието към Долара в качеството му на основна резервна валута – позиция, която представлява инструмент за глобално влияние и е сериозно застрашена от двойния дефицит при бюджета и търговското салдо.

Казано накратко, със значително повече капитал, по-добра организация, по-голяма амбициозност и в крайна сметка благодарение на преврата през ноември 2000 г. на президентските избори, консервативният мироглед спечели надмощие и неговите представители сега разширяват господството си до такава степен, че някои хора се опасяват от зараждането на нов фашизъм.

Нобелова награда за неолиберални икономисти и „Вашингтонският консенсус“

(2) „Нобеловата награда за икономика“ може да се смята за част от този процес. Много малко хора знаят, че тази награда в действителност изобщо не съществува. Това, което стана популярно като Нобелова награда за икономика, всъщност е „Награда на Шведската банка в памет на Алфред Нобел“ и нито е финансирана от наследството на Нобел (а от банката), нито се присъжда според същите критерии и принципи, както истинските Нобелови награди. Това е толкова важно, понеже Нобеловата награда е най-високото световно отличие за работа в определена научна област, носейки на притежателя си изключителен престиж. И макар, че по света има хиляди катедри по икономически науки, от въвеждането на тази награда през 1969 г. 40 от 51 нейни носители бяха американци или работещи в САЩ. Цели 9 от тях са свързани с Чикагския университет. 10 награди отидоха при западно-европейци, само 1 получи учен от „Третия свят“ и нито една не беше присъдена на икономист от Изтока – това не е особено вероятно, ако просто приложим теорията на вероятностите. Най-влиятелният човек при избора на лауреатите беше шведският икономист Асар Линдбек (25 г. член (1969-1994), а 14 от тях (1980-1994) председател на изборния комитет). През 1994 г. той публикува една книга на име „Turning Sweden Around“ („Да преобърнем Швеция“), в която настоява за драстични съкращения на шведската социална система. Както Линдбек стана неолиберален, така станаха и избраните носители на наградата. 5 от 6 отличия в периода 1990-1995 бяха присъдени на учени от Чикагския университет. Но каква е връзката между Линдбек и Чикаго? Говори се, че е много тясна….Например участието на Линдбек в един дългосрочен проект за създаване на Индекса на икономическа свобода заедно с наградените Милтън Фрийдман, Гери Бекър и Дъглас Норт. Целта на този проект беше изготвянето на една класация за развиващите се страни, като основният критерий е намесата на държавата в икономиката. Начинанието беше финансирано от „Центъра за международна частна инициатива“, един ултра-консервативен мозъчен тръст, който има задачата да служи на интересите на партньора си – Американската търговска камара.

(3) Вашингтонският консенсус и свързаната с него политика на структурни реформи започнаха още дълго преди Джон Уилямсън да напише десетте си „Божии заповеди“ (1990). Той се смяташе за най-малкото общо кратно на политическите съвети, които МВФ и Световната банка даваха на латиноамериканските държави след 1989 г. В една друга публикация Уилямсън сподели, че е измислил термина Вашингтонски консенсус, но не и неговото съдържание, което е взел дословно от господстващите мнения в светоните финансови институции и централните  икономически служби на американското правителство. В рамките на различни изяви Уилямсън се дистанцира от твърдението, че понятието е синоним на неолиберализма или пазарния фундаментализъм, които са искали да наложат на развиващите се страни. Едновременно не остави никакво съмнение, че никога не би подкрепил идеята „да се даде втори шанс на социализма“. Всъщност „Консенсусът“ никога не е бил това, което името му предполага: един договор, постигнат след преговори межу богати и бедни държави, имащ за цел намаляване на бедността и външните дългове. Той дори не беше изрично споразумение на богатите страни, които държат мнозинството в Международните финансови интитуции (МФИ), а беше подкрепен от тях мълчаливо. Ако попитате един информиран жител на държавите, станали негови жертви, той би казал, че това е дяволско лекарство, което е дадено на развиващите се страни, за да им бъдат ограбени природните богатства, да се попречи на развитието им и да бъдат подчинени чрез бедност. Един от тези критици каза следното:

„“Консенсусът“ беше изработен от група икономисти, принадлежащи към американското правителство, Световната банка и МВФ. Става въпрос за един много ограничен консенсус, който не беше обсъден и гласуван публично. Той дори не беше подписан от държавите, на които беше наложен, а беше и все още е една авторитарна, породена от алчност принудителна мярка, която не предлага помощ и чието прилагане се аргументира с уж неуспоримия научно-икономически характер на нейните директиви. […] Латинска Америка, която най-много пострада от „Консенсуса“, е ярък пример за предизвиканите от него катастрофи. През 1980 г. в този регион имаше 120 милиона бедни хора, а през 1999 г. те вече наброяваха 220 милиона, което прави 45% от населението. […] Латинска Америка се озова в това положение, след като в продължение на едно десетилетие сляпо следваше директивите на Вашингтонския консенсус. От 1991 г. до 2001 г. общия дълг на страните от региона се покачи от 492 на 787 милиарда долара. Железниците, телекомуникациите, авиолиниите, водоснабдяването и енергетиката на практика бяха отнети от държавите и предадени на огромните американски и европейски концерни. Държавните разходи за образование, здравеопазване, жилищен фонд и социални услуги бяха намалени, цените бяха освободени, заплатите замразени, а милиони работници съкратени от новите господари на бившите държавни и вече приватизирани предприятия“. Според този критик е парадоксално, че „докато физиците в работата си поставят под въпрос непоклатимото и неоспоримо същество на определени научни принципи, авторите, застъпниците и изпълнителите на програмата с подвеждащото наименование Вашингтонски консенсус твърдят, че тяхното изкривено и цинично виждане за икономиката било чиста икономическа наука, чието спазване е задължително. Според тях прилагането на „Консенсуса“ води до икономически растеж, спад на безработицата и намаляване на бедността. Оказва се, че резултатът е противоположен, а интензивното потребление на природни ресурси нанася огромни и може би непоправими щети на околната среда“.

Бившият вицепрезидент и главен икономист на Световната банка Джоузеф Стиглиц също изрази критика, че на задлъжнялите страни беше наложена една единна, неолиберална версия на Вашингтонския консенсус. Стиглиц отбеляза, че малко или много еднаквото лекарство, предписано на повечето държави, които трябваше да проведат структурни реформи – предимно преходните от Източна Европа и бившия Съвески Съюз – не е успяло нито да намали бедността и дълговете, нито да предотврати разцепването на обществата на бедни и богати, камо ли да ги стабилизира икономически и екологично. Канадският професор по икономика Мишел Чосудовски е още по-категоричен, обвинявайки МВФ и СТО за причиняването на ужасна бедност, експлоатация и войни: „Финансовото министерство на О`Нийл ( Пол О`Нийл, кабинет Буш 2001-2002) контролира най-мощните институции, които налагат правилата на Вашингтонския консенсус – МВФ и Световната банка. Освен това американското правителство разполага с най-голямото влияние в рамките на СТО, чиито правила според много хора са в ущърб на развиващите се страни“.

Ноам Чомски също има мнение по този въпрос. „Общо взето, очакваните от СТО последствия от триумфа на „американските ценности“ са следните: (1) един „нов инструмент“ за широка намеса на САЩ във вътрешните работи на други държави, (2) завземане на значими икономически сектори в чужбина от американски фирми, (3) предимства за частния сектор и богатите, (4) разпределяне на разходи върху населението, (5) нови и потенциално мощни оръжия срещу опасността от демокрация“.

Когато посочваме вината на американското министерство на финансите и водените от САЩ МФИ, не трябва да забравяме, че всички страни от Г-8 заедно притежават гласовото мнозинство в тези институции. Това означава, че те също носят вина. Тъй като обикновено са представени в изпълнителните органи на МФИ от финансов министър и директор на централната банка, е малко изненадващо, че не показват разбиране,интерес и съчувствие за щетите, които се нанасят на другите.

Краят на социализма и пропадането на профсъюзите

(4) Разпадането на социалистическите режими. При какви външни и вътрешни обстоятелства се стигна до това, а също и какво е знаел средностатистическият американец за реално съществуващия социализъм, не е предмет на това изследване. Но е доказано, че във всички западни и източноевропейски страни това разпадане беше последвано от един процес на епистемологично прочистване. За целта се налагаше виждането, че социалистическите режими са се разпаднали, защото са били изградени върху грешни теории и това е било доказано емпирично чрез самото разпадане. Следователно марксисткото мислене е грешно и трябва да бъде унищожено, а с него и всички леви и диалектични подходи. Колкото и интелектуално жалък да изглежда този аргумент, той беше разпространен във всички училища, университети и медии, и послужи за отстраняване на неудобни възгледи или за пълното им избутване към периферията. По тази причина епистемологичният спектър на икономиката днес е белязан от едно силно неолиберално мнозинство, към което се присъединяват малцина кейнсиански икономисти, попадащи в категорията „репресивна толерантност“ – използвам израза на Херберт Маркузе. В представите на политиците, медиите и обществото икономическата наука беше хомогенизирана, за да служи на идеологичните интереси на богатите и да аплодира отслабването на бедните. Победата на западната демокрация и откритата надпревара на идеи и мнения над уж ретроградната социалистическа идеология парадоксално доведе до заглушаване на повечето критични гласове и приспособяването им към господстващите мнения на крипто-капиталистическото мислене. Тази мозъчна промивка имаше най-голям успех в източноевропейските преходни страни. Въпреки, че хората от този регион би трябвало да са по-добре запознати с благословиите на капитализма и да са настроени скептично към него, тяхната наивност и невинна вяра са изненадващо силно оформени и лесно използваеми.

(5) Освен това не трябва да забравяме отслабването на профсъюзите, което започна след идването на власт на консервативните в началото на 80-те години. Тогава Роналд Рейгън изпрати войската да прекрати стачка на въздушните диспечери, като преди това беше подписал редица закони за ограничаване на влиянието на профсъюзите. Маргарет Тачър пък приватизира публични предприятия за услуги, които се отличаваха с особено висока профсъюзна организираност. В Германия (ФРГ) разпадът започна отвътре, след като излязоха наяве корупционните скандали в профсъюзни предприятия като „Нов дом“ и „Кооп“. Тези събития заедно с нарастващата безработица доведоха до масово напускане на членове и намаляване на членския внос, а с това до отслабване на позицията на профсъюзите при преговори. Така се оказа не особено трудно да бъде прокаран планът за „икономика на предлагането“, след като вината за рецесията беше хвърлена на Работническото движение във Великобритания, на Демократите в САЩ и на Социалдемократите в Германия. Съгласуван или не – синхронният упадък на профсъюзите в тези страни се набива на очи. Първата „лека“ версия на неолиберализма започна да си проправя път.

След като моделът за разпределение беше променен от „от горе надолу“ в „от долу нагоре“, приватизациите, съкращенията в социалната система, данъчните облекчения за богатите и процесът на идеологично мозъчно промиване развиха собствена двигателна сила: Натрупаните от шепа хора и фирми огромни богатства бяха използвани за валутни и борсови спекулации, както и за политическо изнудване на правителства с цел още по-големи данъчни облекчения. Върху профсъюзите също беше оказан силен натиск, за да се сключат още по изгодни за индустрията колективни трудови договори. Идеологичната посока беше наложена на медиите, политиката и обществеността. Всички тези процеси протекоха относително безпроблемно, защото почти липсваше съпротива или беше неутрализирана. Факт е – макар и за могъщите кадри почти без значение, защото те правят пари от парите, а не от продажбата на стоки – че покупателната способност на населението в западните страни спада, а свръхпроизводството се експортира и така предизвиква загуба на работни места в импортиращите страни. Но по-важно се оказва установяването на контрол върху медиите и общественото мнение, а с това и върху избирателите. Мъже като Силвио Берлускони в Италия и Рупърт Мърдок в Австралия и САЩ успешно ни показаха как се постига тази цел. И все пак това не би трябвало да отклонява вниманието от тайните акции на пропагандната машинария. Държавата бива превърната в инструмент, който в крайна сметка обслужва интересите на фирмени босове и акционери. Това, че американските правителства и преди всичко „Бандата на Буш“ до такава степен възнаградиха дарителите си с влиятелни позиции и доходоносни договори, в очите на европейците е дълбоко корупционно. При намаляващи реални доходи и растящи дългове, държавата демонтира себе си и социалната система. Дерегулирането превръща инструментите на преразпределение в репресивни инструменти, а приватизирането не е нищо друго освен последен отчаян опит за запушване на бюджетни дупки, докато едновременно се ограничават регулиращите възможности на демократично-контролираните институции.

Само на фона на тези събития могат да бъдат обяснени откраднатите избори за президент на САЩ през ноември 2000 г. и превземането на властта от ПНАВ. Разгледан в тази светлина, 11 септември 2001 г. беше средство за разпалване на страхове сред населението, за да се увеличи съгласието с репресивните мерки на президента и правителството и да се осигурят аргументи за агресия спрямо други държави. И този път посоката беше зададена от един член на консервативен тинк-танк: Самюъл Хънтингтън от „Фондация Олин“ първо написа една статия, а после и книгата за „Сблъсъкът на цивилизациите“. Навсякъде в капиталистическия свят беше подхваната една безпрецедентна пропагандна кампания срещу араби и мюсюлмани („Ислямофобията“ много прилича на Антисемитизма). Едва ли вече е нужно да се пояснява, че целта на това всъщност е контрол върху петролните находища. Удивително е да се наблюдава, какво внимание посветиха медиите на арестуването на предполагаеми терористи и как почти не споменаха по-късното им освобождаване, заради липса на доказателства. Демократичната опозиция беше сплашена и принудена да мълчи, а демократичните мащаби за прозрачност и взаимен контрол на властите бяха спряни от действие. И тук САЩ поведе колоната, в която се наредиха другите правителства, макар и не толкова решително. Последствията са лесно забележими: нарастващо поляризиране между доходи и имущество, увеличение на напрежението, насилието и репресиите в американското общество. Трудно може да се игнорира факта, че тези тенденции се пренасят и в други страни.

„Разбира се, че обикновените хора не искат война […] но в крайна сметка водачите на една страна са тези, които определят политиката и винаги е лесно да повлечеш хората след себе си, било то в една демокрация, фашистка диктатура, в един парламент или комунистическа диктатура […] Всичко, което трябва да направиш, е да им кажеш, че са били нападнати и да обвиниш пацифистите в липса на патриотизъм и излагане на страната на голяма опасност. Това работи във всяка страна“. Тези думи излизат от устата на Херман Гьоринг по време на Нюрнбергските процеси. „Бандата на Буш“ точно следва неговите указания.

Най-учудващото в случая е, че обществото на практика не се противопоставя на тази политика. Докато „Бандата на Буш“ изглежда се грижи предимно за интересите на богатите и най-вече на спонсорите си, с изненада установяваме, че точно нейните избиратели губят най-много от тази политика – става въпрос за работниците. В рамките на едно проучване на общественото мнение на Центъра Роупър през януари 2003 г. беше установено, че 49% от работниците и 38% от работничките биха гласували за втори мандат на Буш през 2004 г. Избирателите на Републиканската партия се състоят на 55% от работническа класа, което партията включва в стратегиите си. Изглежда, че колкото по-несигурна изглежда ситуацията около работата и доходите им, толкова по-податливи на консервативни възгледи стават те и толкова по-силно започват да желаят твърдо управление. Реториката на Републиканците явно е насочена точно към тази група. Унищение и страх лесно могат да бъдат превърнати в гняв, ако можеш да посочиш виновниците: малцинства, имигранти, жени, терористи. Очевидно Републиканците правят всичко възможно, за да насочат този гняв „надолу“ или „навън“, но във всеки случай далеч от облагодетелстваните от Бушовата политика богаташи.

В блестящата си публикация „Нека ядат война“ от 2003 г. Арли Ръсел Хохшилд споделя: „От това произхожда агресивният опит на консервативните да разпалят страха, гнева и чувството на неориентираност у работниците, внушавайки им колко уязвима е Америка и колко лесно могат да я загубят. С това Буш иска да накара работниците да се идентифицират с икономиката, империята и самия него“.

Следователно системата, чрез която „Бандата на Буш“ завзе властта, е била разработена отдавна и постига успехи още преди Буш да бъде вкаран в Белия дом от Върховния съд на 12.12.2000 г. Тази система искаме да анализираме в настоящата книга.

[…]

 

Ако харесвате статията, моля споделете я с вашето семейство и приятели