Война & Мир Моят глас

За тероризма и двойните стандарти

Всъщност този понеделник започна добре. Попаднах на един много интересен документален филм и научих един любопитен факт. Според експерти в информационните технологии, днешният средностатистически човек само за 1 ден бива изложен на информационен поток, на какъвто нашите предци през 15-и век са били изложени за целия им живот.
По-късно започна да се разпространява новината за поредния атентат. За съжаление част от информационния поток все по-често съдържа събития като това в Санкт Петербург. Вече почти не минава месец без масово кръвопролитие и нелепа загуба на човешки животи.
Обаче все още прекалено малко хора знаят, че целта на тероризма не са мъртвите, а живите – тези които остават на този свят. Изплашени, травматизирани, парализирани и търсещи отговори. Тоест тероризмът е инструмент на психологическата война. Мъртвите са само статисти в този трагичен спектакъл. На неподходящото място в неподходящия момент.
При всеки трае различно дълго, но след първоначалния шок, се надига гневът. Първичен и стихиен. Готов да опустошава и отмъщава. „Мъжът с брадата“ е виновен. Сигурно е ислямист. Такъв е образът на злото от почти 16 години. Нещата вървят по план – „Сблъсъкът на цивилизациите“. Пророк ли е бил Хънтингтън или само отличен стратег? Може би и двете, но със сигурност някой е сглобил стратегия от неговите идеи.
Тероризмът не е ново явление, имаше го и през миналия век. Баската ЕТА, ирландската ИРА, кюрдската ПКК и еврейската Иргун са само част от организациите, добили печална популярност. Общото между тях е стремежа за привличане на внимание към определена кауза, породена от субективна или обективна несправедливост и борба срещу установени правила. Не е тайна, че съществува и инсцениран тероризъм, който е инструмент на тайните служби за постигане на стратегически цели в даден регион или държава.
От 11.9.2001 на дневен ред е така нареченият ислямистки тероризъм. Но каква е каузата тук? Никаква – според зле информираната част от обществото. Това са просто диваци и варвари, които не харесват начина на живот на западната цивилизация и убиват за удоволствие – тук мирише силно на пропаганда. Не е чак толкова просто и в действителност тази история е многопластова, но в случаите, когато не са намесени тайни служби, важи един принцип: тероризмът е „войната“ на бедните и слабите. Богатите и силните изпращат армии, специални части и всевъзможна скъпа техника. Понякога срещу въоръжени с тояги селяни на магарета.
Някои хора си задават много въпроси, но адекватни отговори е трудно да бъдат намерени в публичното пространство. Политиците не обичат истината, медиите не я търсят. Обсъждат се само симптомите на болестта, без да се споменават причините. Драскаме по повърхността, но не можем да я разчупим, за да видим какво се крие зад нея. Липсва ни огледалото, в което да се огледаме, за да опитаме да разберем другата страна. А това е изключително важно при постоянно нарастващите глобални проблеми, ако не искаме да се върнем в отминали времена, а да еволюираме като хора.
Съвсем не е случайно, че при нас само тероризма в смятаните за „по-цивилизовани“ страни намира широк медиен отзвук. Нали трябва да повярваме, че ние сме добрите жертви на злите мюсюлмани. Тук един човешки живот явно струва повече отколкото там, в „третия свят“. При това там умират много повече хора, но за нас това са чужди проблеми.
На 11.9.2001 тогавашният американски президент Буш-младши обяви началото на войната срещу световния тероризъм („Global War on Terrorism“), след като Съединените щати се провъзгласиха за жертва на нещо като организирано военно нападение. Последва активиране на параграф 5 на Северно-атлантическия договор. Това е така наречения „съюзнически случай“ на НАТО, който влиза в действие, когато държава-член на организацията бъде нападната от трета страна и всички съюзници трябва да й се притекат на помощ. Това не се беше случвало преди, дори по време на Студената война. Освен това Буш каза на целия свят: „Или сте с нас, или срещу нас“ и САЩ поведе НАТО първо към Афганистан, после към Ирак, където умряха много невинни хора (общо 1,3 милиона до 2013 г. според IPPNW). И без това крехкият държавен ред в тези страни беше отстранен, а чуждото военно присъствие продължава и до днес.
След това дойде Арабската пролет, разсипването на Либия и началото на войната в Сирия. Резултатът е налице: „провалени държави„(failed states), жертви, бежанци, хаос. И още повече тероризъм. Ако някой не вярва на принципа „Насилието ражда насилие„, ето му доказателство.
Всъщност преди 11.9.2001 светът не беше чувал за „ислямистки тероризъм“. Понятието беше въведено в публичното пространство едва след събитията на този ден. Междувременно не само е известно, че никога не е имало доказателства за връзка между Афганистан, Ирак и терористичните атаки на 11.09.01, а дори според официалната американска версия 14 от 19-те похитители на самолетите са били от Саудитска Арабия. Явно правителството на Буш само не е вярвало в официалната си версия за събитията, след като срещу тази държава не бяха предприети никакви действия. Дори, ако само наложим шаблона на пропагандираните „западни ценности“ като свобода, демокрация и човешки права, става ясно, че Саудитска Арабия е топ-кандидат за външна намеса, каквато редица други страни и народи вече изпитаха на гърба си. Освен това от няколко години се сгъстяват фактите в подкрепа на тезата, че тази монархия е инкубатор на радикалния ислямизъм.
Но Саудитска Арабия е стратегически партньор на САЩ в един невралгичен регион, най-важният износител на петрол и уважаван, платежоспособен клиент на Запада в технологично и оръжейно отношение. Освен това, с инвестираните в държавни облигации петролни пари, е и сред главните кредитори не само на САЩ, но и на големите европейски държави. Петролни пари се вливат и в западния частен сектор. Инвестиционни фондове на саудитски шейхове и принцове са сред крупните акционери на множество големи и по-малки западни фирми.
Все повече хора по целия свят започват да разбират изключителното значение на датата 11.09.01 като повратна точка в съвременната световната политика. И все повече хора забелязват, че тогавашните и последвалите ги събития буквално „смърдят до небесата“.
Обратно към актуалния случай – Санкт Петербург, поредния гастрол на тероризма на територията на Руската федерация, която също има своите „приключения“ в мюсюлмански страни и региони. Във вторник разбрах от медиите, че благодарение на ДНК-материал бил идентифициран един извършител. Произход – Киргизия; мотив – вероятно ислямистки. Всичко е много прясно и още липсва алтернативна информация. Засега ще трябва да се задоволим с тази версия.
Причината да се захвана с този текст е друга. Часове след атентата, вечерта на 3-ти април, ми направи впечатление кампанията за солидарност с Русия, която подхвана Фейсбук. Нали се сещате, знамето на засегнатата държава на профилната снимка. Напомни ми за „Шарли Ебдо“ през януари 2015 г. Мисля, че тогава беше първият път, когато беше стартирано подобно нещо и мащабът на съпричастност остава ненадминат. Сега участието ми се стори доста по-скромно, може би на хората им поомръзна или Русия няма толкова симпатизанти. Все пак мисля, че съпричастността трябва да се отнася към хората, а не към държавите.
Същата вечер извън социалните мрежи в две известни европейски столици – Париж и Берлин – се случи нещо, което стана повод за възмущение и разгорещени дискусии в социалните мрежи. Проблемът всъщност беше, че не се случи това, което хората очакваха, а именно символите на двата града – Айфеловата кула и Бранденбургската врата – да бъдат осветени в цветовете на пострадалата от последния терористичен акт страна – Русия. Този символичен, но импозантен жест на солидарност и траур се беше превърнал в традиция през последните 2 години. Жители на двата града и алтернативни медии забелязаха отсъствието му, и благодарение на интернет, информацията се разпространи светкавично до полунощ.


Не знам как е продължил случаят във Франция, но в Германия на другия ден – вторник, 4 април – стана още по-интересно. Коментарната вълна в мрежата нарастна още, почти всички медии обърнаха внимание на темата и беше публикувано отворено писмо на един народен представител, което акцентираше върху общата история на Русия и Германия като причина за „украсяването“ на Бранденбургската врата с руския трибагреник. Говорителят на Берлинската управа трябваше да обяснява, защо този път градския символ е пренощувал само в неутрална светлина, а креативни хора напук си изработиха фотомонтажи и ги пуснаха в социалните медии.
Недоволството на хората е разбираемо, като се има предвид, че след скорошните атентати в Париж, Брюксел, Лондон, Истанбул, Ница и Йерусалим, Бранденбургската врата „грейна“ в цветовете на съответните държави.

А на 18.06.2016 Берлинският символ беше осветен в цветовете на дъгата в унисон със състоялото се шествие „Берлин за Орландо“ в памет на загиналите на 12.06.2016 при стрелба в нощен клуб, който е известен като любимо място на хора с алтернативна сексуалност (ЛГБТ).
Разбира се, че при тези прояви става въпрос както за политика и ценности, така и за имиджа на една столица. Берлинският сенат, под чиято юрисдикция се намира монумента, решава какво се случва с него. Но в случая решението репрезентира и Германия. След събитията в Украйна, съществуват санкции от страна на ЕС срещу Русия, които почти всички германци смятат за ненужни и вредни за собствената икономика. Ситуацията навява спомени за Студената война. Не трябва да се игнорира и факта, че на 40 метра от Бранденбургската врата се намира Американското посолство, от което се подслушва и шпионира „политическия Берлин“.
На американците никак няма да им хареса, ако Бранденбургската врата „светне“ в хоризонтално бяло, синьо, червено, а германските политици не обичат да ги дразнят, защото не е полезно за кариерите им.
Очевидно става въпрос и за дипломация, но така отново се поставят двойни стандарти.
Официалното становище на Берлинския сенат гласи, че Санкт Петербург не е партньорски град на Берлин (но две части – Берлин-център и Петроградский район – имат партньорство) и още преди тази трагедия е било решено, заради зачестилите случаи, в бъдеще да се илюминира в национални цветове само, когато е засегнат град-партньор. Париж, Брюксел, Лондон и Истанбул влизат в тази категория, Ница и Йерусалим – не.
Изключения можело да бъдат правени само в извънредни случаи – се казва още в изявлението.
Москва и Берлин обаче имат официално партньорство. Явно случаят не е достатъчно извънреден, за да се направи жест към Русия, поне заради това партньорство.

Няколко коментара в Туитър:
Беки Уайлдхарт: „Бранденбургската врата в руските цветове? Надявайте се! Санкт Петербург не е партньор на Берлин. Между другото – Орландо също“!
Торстен: „Да осветите Бранденбургскта врата в цветовете на Русия, щеше да бъде сигнал за сближаване. Жалко“!
Лукас Щайнвантер: „Скъпи Берлински сенат, осветяването на Бранденбургската врата щеше да бъде не за Путин, а за жертвите и близките им“.
Ирис Рооман: „Моля, осветете Бранденбургската врата от солидарност към Русия“!
Еги: „Не съм фен на Путин и неговата политика, но при трагедии, политиката не е важна. Осветете Бранденбургската врата“!

автор: Руси Русенов

Ако харесвате статията, моля споделете я с вашето семейство и приятели